Всеки, който смята себе си за разумен, моля да отдели няколко минути от ежедневието си.

Тази статия цели на всеки четящ да му се дадат три гледни точки, от които да погледне отново на същия въпрос и да попита дали наистина ще го отменят.

Точка 1: Да, SAF-T няма нищо общо с досегашната ни работа

Ще започна с това, с което съм съгласен с вас.

Да, SAF-T няма нищо общо с това, което сме правили досега като счетоводители. SAF-T поставя изключително много въпросителни, касаещи текущия начин на работа и как трябва да бъдат преустроени немалко текущо извършвани счетоводни практики, за да стане той възможен.

Но нима фактът, че гражданите виждат разум в нещо, непременно означава, че държавата ще сподели същия този разум? Напротив – историята ни е пълна с примери, където се случва точно обратното.

Запомнете последното. Ще се върна към него малко по-късно.

Точка 2: Саморефлексия – защо „масата“ бяга от SAF-T

Следващата ми точка цели саморефлексия и нека да си кажем истината. Средната възраст на масовия счетоводител в България по мои наблюдения е около 45 години. Масата от хората в професията цял живот познават няколко „пътечки“ в старите софтуери, които ползват с десетилетия, за да си вършат работата.

Напълно нормално.

Не са отваряли .xml или .xsd файлове, или ако са, то е било по погрешка и по-бързо гледат да ги затворят, защото веднага мисълта е „не е за гледане“ и „това не ми трябва“. Не са виждали SAF-T. Не са чели какво трябва да се прави за SAF-T. Не са съпоставяли никога сметкоплани, продуктови кодове, мерни единици.

Не знаят полетата и масата дори се затруднява със счетоводни термини на английски език! За какво си говорим тогава?

Най-вече не знаят и не искат да знаят за SAF-T.

SAF-T ги отвращава.

Смятат, че той ще бъде последният печат, който ще им завери крайното приключване на дейността. И дотам. Оставяме си само най-малките фирми, които не са регистрирани по ЗДДС. Или ще преквалифицираме…

Но това, което тази статия именно се опитва да строши, е тайното прокрадване на малката надежда, че може би ще го отменят или ще го опростят, може би както направиха със СУПТО-то… (СУПТО-то е балканска разлика от SAF-T и тук не искам да навлизам в подробности защо – заслужава отделна статия.)

Тази малка надежда дава лекото успокоение и тушира напрежението, което SAF-T трябва да носи със себе си.

Защо трябва?

Защото няма да го отменят. Точка.

И тази малка надежда, която вие имате, е именно причината да не се подготвите и да бъдете глобени.

Вярвате ли, че тази малка надежда е достатъчна, за да се отмени закон, който е започнал своето въвеждане още преди 4 години – във вече далечната 2023 година, когато НАП публикуваха през септември месец първоначалните версии на схемата 0.0.1? Когато се провеждаха въвеждания и обсъждания още тогава? Когато хората излязоха пред НАП с разумни въпроси и бяха срещнати с неразумни отговори?

Линк към видеото, ако не ми вярвате или ако проявявате интерес: https://www.youtube.com/watch?v=R380BoXFaYk

Синтез на видеото:

„Но тази информация вече би трябвало да е в системите ви.“

„Вие ако нямате тази информация, значи не водите коректно счетоводството си.“

„SAF-T няма да ви промени работата и не изисква от вас допълнителна доработка на системите ви, а просто преформатиране на файла в желания формат.“

Това да ви звучи на „ще го отменим“?

На мен със сигурност не.

Нека споменем и, че вече SAF-T е в сила. Към момента на писането на тази статия (19.10.2026 г.) над 450 фирми от най-големите данъкоплатци за 2026-та година подаваха. Сега е ред на следващите от 2027-ма година, които са определено доста повече като брой - пълният график по фази е в статията за фазите 2026-2030. И какво ще стане с тях, които вече са подавали? Как може за едни, но не и за други? Абсурд.

Точка 3: Политическата и стратегическата реалност

Ами фактът, че с всички промени, настъпващи през 2026 година – а именно приемането на еврото, въвеждането на SAF-T, успоредно с подготовката за електронно фактуриране (ViDA) и националните планове за 2028 г. – този тристранен пакет от новости, „набутани“ в една и съща година, доказва именно, че нашата управа има много силни намерения да ни вкара в ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) – организацията, измислила SAF-T през май 2005 г.

Защо ли? Защото въвеждането е част от стратегическата линия за членство в ОИСР и дигитализация на данъчния контрол. А не сигнал за отмяна.

И сега като разумни хора да ви попитам

Като човек, който създаде гражданска петиция срещу абсурдното му въвеждане. Събра 2300 подписа за 2 седмици от счетоводители, финансови директори, управители на фирми, икономисти. Баннат от множество групи, където можех да имам глас и където вие ме подкрепихте, но управата ме заглуши.

Водех тясно кореспонденция както с НАП, така и с МФ. Получих противоречащи си, отклонителни отговори и едно голямо НЕ на абсолютно всички искания за по-разумно въвеждане.

Кое по-точно ви кара да мислите, че ще го отменят?

Тази малка ваша надежда е причината да не натискате вашите софтуерни разработчици по темата.

Да не се интересувате.

Да бягате от SAF-T.

Докато той със сигурност ви застига.

Всички тези заключения и мнения, които прочетохте, са писани от човек, изградил инструмент, който решава практически проблема, и се е изправил политически срещу него също.

А сега да ви попитам пак. Ще отменят ли SAF-T?

Не.

И тъй като няма да го отменят, въпросът вече не е „дали“, а „как ще се справите, когато дойде вашият ред“.

Това, което трябва да направите сега, е просто:

1. Проверете в коя фаза сте.  - безплатен калкулатор - 

   https://www.magi-ledger.com/saft-kalkulator/

2. Спрете да се надявате, че „някой друг“ ще го оправи. 
3. Започнете да генерирате реални SAF-T файлове с вашите данни още днес чрез заявка до нашата платформа - 

   https://www.magi-ledger.com/billing/enterprise/

Да започнем с една неудобна истина. Ако днес сте на 30–45 години, работите и всеки месец ви удържат осигуровки, вие не финансирате собствената си пенсия. Вие финансирате пенсията на някой друг. И когато дойде вашият ред, е много вероятно да няма кой да финансира вашата.

Погледнете числата...

Според данни на Икономическия и социален съвет на България, само 69 млади души заместват всеки 100 души, които излизат от пазара на труда. Това означава, че за всеки трима пенсиониращи се има по-малко от двама, които започват работа. Дупката се затваря с дълг, с данъци, с надеждата, че нещо ще се промени.

През 2026 г. дефицитът на Държавното обществено осигуряване е с 11% по-висок от 2024 г. Това е увеличение от близо 2.5 милиарда лева. Номиналният размер на планираните разходи за пенсии за 2026 г. е 13 423 млн. евро спрямо 12 325 млн. евро в бюджета за 2025 г. Това е ръст от 9% - шеста поредна година на сериозно увеличение. Разходите за пенсии като процент от БВП нарастват от 9.3% през 2022 г. до 11.2% през 2025 и 2026 г..

Над 360 000 българи работят след пенсионна възраст. Техният брой се е увеличил с повече от 50% за последните пет години. Не защото пенсионерите обичат да работят, а защото пенсията не им стига, за да живеят.

Повече от една трета от населението се пенсионира преди законовата възраст. А законовата възраст вече е 63 за мъже и 60 за жени,  сред най-ниските в Европейския съюз. Въпреки това огромна част от хората излизат още по-рано.

И накрая, най-тежкото число. През 1985 г. България има 8 948 649 души. В края на 2024 г. => 6 437 360. Загубили сме над два и половина милиона души за четиридесет години. Това е населението на Пловдив, Варна и Бургас, взети заедно. Изчезнали!

Сега нека кажем нещо, което политиците избягват.

Пенсионната система, каквато я познаваме, работи само при едно условие – населението да расте. Тя е изградена върху принципа, че днешните работници плащат за днешните пенсионери. Това е трансфер между поколенията, но за да работи, трябва всяко следващо поколение да е по-голямо от предишното.

А то не е. То е по-малко. Много по-малко.

И тук стигаме до въпроса, който никой не иска да зададе на глас. Ако системата е проектирана за растящо население, а населението се свива, какво се случва? Отговорът е прост – системата фалира. Не веднага. Постепенно. Чрез инфлация, чрез занижени пенсии, чрез повишаване на възрастта, чрез увеличаване на осигуровките. Но фалира.

Това не е мнение. Това е математика.

Погледнете фиша си за заплата. Виждате ли реда "осигуровки"? Това са пари, които излизат от джоба ви всеки месец. Къде отиват?

Не в лична сметка на ваше име. Не в инвестиционен фонд, който расте с годините. Не в нещо, което можете да оставите на децата си. Отиват директно при сегашните пенсионери. Вие плащате за пенсията на бабата на съседа. На непознат човек, и когато вие се пенсионирате, ще разчитате на непознати хора да платят вашата.

Но тези непознати хора са все по-малко.

Съотношението осигурени лица към пенсионери в България е приблизително 1.38 към 1, докато средното за ЕС е около 2.7 към 1. Това означава, че всеки работещ издържа почти един пенсионер. В Германия всеки работещ издържа по-малко от половината пенсионер. В Дания; още по-малко.

И тук се появява един въпрос, който е толкова табу, че почти никой не го задава. Защо, ако плащам осигуровки цял живот, пенсията ми не е моя собственост? Защо не мога да я наследя? Защо не мога да реша кога да се пенсионирам? Отговорът е, че системата не е създадена да работи за вас. Тя е създадена да работи за своето моментно, дори не дългосрочно оцеляване.

Реалните числа: какво всъщност получават пенсионерите

Досега говорихме за макроикономика. Сега нека поговорим за хората.

Средният размер на пенсията в България от 1 юли 2025 г. достигна 1012 лв. Звучи добре, докато не разберете, че около 670 000 пенсионери получават пенсия под официалната линия на бедност, която за 2025 г. е 638 лв.. След увеличението около 500 000 души остават под линията на бедност.

Минималната пенсия от 1 юли 2025 г. е 630.50 лв. => осем лева под линията на бедност.

Около 45.5% от пенсионерите - 937 000 души - получават минимална пенсия. Това не е случайност. Това е резултат от система, в която минималната пенсия е толкова висока спрямо средната, че убива всякакъв стимул за осигуряване на реални доходи. Ако знаете, че ще получавате минимума, защо да декларирате пълния си доход?

Проф. Богомил Манов от Фискалния съвет формулира това точно: „Силно зависима от демография и политически решения като предизборни увеличения на минималната пенсия, което означава много хора да са на минимума, водещо до уравниловка. Това убива интереса към осигуряване на реални доходи и подхранва сивата икономика“.

Вторият стълб: обещанието, което се превърна в проблем

България има ''тристълбова'' пенсионна система. Първият стълб е държавното обществено осигуряване солидарната система, която описахме. Вторият стълб е задължителното допълнително пенсионно осигуряване в частни универсални фондове. Третият стълб е доброволното пенсионно осигуряване.

Вторият стълб беше въведен в началото на 2000-те с обещанието, че ще допълни държавната пенсия и ще даде на хората лични, наследяеми спестявания. Идеята беше добра. Резултатът – не толкова.

През 2015 г. парламентът разреши на хората, родени след 1959 г., да се откажат от втория стълб и да прехвърлят партидите си обратно в НОИ. Към март 2024 г. около 107 000 души са прехвърлили осигуряването си изцяло в първия стълб, като 59 479 от тях вече получават пенсия. Това не е вот на доверие към частните фондове. Това е вот на недоверие.

Проблемът е структурен. Когато сте осигурени и в двата стълба, държавната ви пенсия се намалява с процента на вноската, прехвърлена към втория стълб. За жените, родени в началото на 1960 г., намалението е около 10%. За пенсиите, отпуснати след 2050 г., намалението ще достигне около 25%, защото целият осигурителен стаж на тези хора ще бъде след 2001 г..

Тоест, ако сте млад сега, държавната ви пенсия ще бъде намалена с една четвърт. А втората пенсия от частния фонд трябва да компенсира това намаление. Дали ще го направи? Никой не може да гарантира.

Според разчети, цитирани от Economic.bg, въвеждането на мултифондова система във втория стълб може да вдигне коефициента на заместване от сегашните 12.5% на 21.4%. Това е подобрение, но все още е далеч от адекватно. Коефициентът на заместване е процентът от последната ви заплата, който ще получавате като пенсия. При 21.4% човек, който е взимал 2000 лв., ще получава около 430 лв. пенсия. Това не е пенсия. Това е социална помощ.

В дългосрочен план средният коефициент на заместване ще падне до около 40%. За сравнение, в Германия той е около 48%, в Швеция - около 55%, в Дания - над 60%.

Урокът от Чили: какво се случва, когато приватизираш пенсиите

През 1981 г. Чили, под диктатурата на Пиночет, извършва най-радикалната пенсионна реформа в света. Държавната солидарна система е заменена изцяло с индивидуални капиталови сметки, управлявани от частни дружества, наречени AFPs.

Моделът е аплодиран от икономисти като Милтън Фридман и Фридрих Хайек. Десетки държави в Латинска Америка и Източна Европа го копират. България също беше вдъхновена от него, макар и в по-мек вариант.

Какво се случи след 40 години?

Чили има един от най-неравностойните пенсионни системи в ОИСР. Проучвания показват, че жените и нискодоходните работници са изложени на повишен риск от бедност в старостта поради нередовни вноски и недостатъчни обезщетения. Системата е широко критикувана, че предоставя ниски пенсии и засилва неравенството. Някои пенсионери получават по-малко, отколкото са внесли през живота си.

През 2019 г. Чили избухна в масови протести, част от които бяха насочени именно срещу пенсионната система. Движението „No+AFP“ искаше премахването на частните фондове. Два опита за промяна на конституцията, които можеха да позволят реформа, се провалиха.

Урокът от Чили е ясен: приватизацията на пенсиите не е сребърен куршум. Тя може да работи за високодоходни, редовно осигурени хора. Но за всички останали – а те са мнозинството, тя може да създаде нови форми на бедност в старостта.

Урокът от Швеция: как се прави реформа, която работи

През 90-те години Швеция изправя пред същата демографска криза, пред която е изправена България днес. Застаряващо население. Забавящ се икономически растеж. Пенсионна система, която не може да издържи.

Вместо да приватизира или да национализира, Швеция прави нещо по-умно. Тя въвежда така наречените „нотионални дефинирани вноски“ (Notional Defined Contribution – NDC). Това е хибриден модел: системата остава разпределителна (pay-as-you-go), но пенсията на всеки човек се изчислява като лична сметка. Внаските ви се записват, „натрупват се“ с фиктивна лихва, и накрая пенсията ви се определя от това колко сте внесли и колко дълго сте работили.

Резултатът? Швеция има една от най-стабилните пенсионни системи в Европа. Тя е автоматична – пенсиите се адаптират автоматично към демографските промени, без нужда от политически решения. Тя е бюджетно неутрална, не може да фалира, защото плаща само това, което е събрала. И е справедлива, колкото повече работите и внасяте, толкова по-висока пенсия получавате.

Изследванията показват, че реформата е успяла да накара хората да работят по-дълго. Хората, засегнати от реформата, са по-малко склонни да напуснат работа на 60 или 61 години и по-склонни да останат до 65 или по-късно.

Швеция не е решила всичките си проблеми. Но е създала система, която не изисква политическа намеса всяка година. Тя работи. И може да бъде модел за България.

Урокът от Полша: какво се случва, когато реформата се провали

Полша въвежда втори стълб през 1999 г. => подобно на България. Обещанието е същото: частни сметки, по-високи пенсии, по-малко зависимост от държавата.

Но преходът се оказва много по-скъп, отколкото някой е предвидил.

В периода 1999–2012 г. натрупаните разходи за трансфери към втория стълб се оценяват на 14.4% от БВП за 2012 г., плюс още 6.8% от БВП за обслужване на допълнителния държавен дълг. Приходите от приватизация, които трябваше да покрият тези разходи, възлизат едва на 5.24% от БВП за същия период.

С други думи, преходът е финансиран с дълг. Много дълг. А дългът трябва да бъде изплатен.

През 2011 г. и 2013 г. Полша частично национализира втория стълб. Част от активите – държавните облигации, бяха прехвърлени обратно към държавната система. Осигуряването във втория стълб стана доброволно. Мотивите бяха ясни: прекомерните разходи за прехода, високите административни такси на частните фондове, разочароващата доходност и прогнозираните ниски коефициенти на заместване.

Урокът от Полша е суров: преходът към капиталова система е скъп. Много скъп. И ако не е финансиран правилно, може да създаде повече проблеми, отколкото решава.

Сивата икономика: дупката, която изяжда всичко

Досега говорихме за демография, за втория стълб, за международни уроци. Но има един фактор, който често се пренебрегва, а е също толкова важен: сивата икономика.

В България приблизително 25% от заетите не внасят пълните си осигуровки в универсален пенсионен фонд. Това означава, че една четвърт от работната сила не трупа втора пенсия. Те ще разчитат само на държавната пенсия, която ще бъде намалена заради втория стълб, но те не са в него. Или ще получават минималната пенсия, която е под линията на бедност.

Според проф. Манов, настоящият модел на пенсионната система „насърчава укриването на доходи и неплащането на дължимите осигурителни вноски“. Причината е, че връзката между внеските и пенсията е толкова слаба, че хората нямат стимул да декларират реалните си доходи. Ако знаете, че ще получавате минимума, защо да плащате пълните осигуровки?

Публичните финанси на България губят близо 3 милиарда лева годишно заради невнесени данъци и осигуровки. Това е повече от годишния дефицит на НОИ. Ако този ресурс бъдеше събран, пенсионната система щеше да диша много по-леко.

Но това не е просто въпрос на правоприлагане. Това е структурен проблем. Системата трябва да бъде проектирана така, че да прави укриването неизгодно. Ако хората виждат, че всяка внесена вноска се връща при тях под формата на по-висока пенсия, те ще плащат. Ако не виждат връзката, няма да плащат.

Политическата икономия: защо реформата е невъзможна

Сега стигаме до най-трудния въпрос. Не какво трябва да се направи. А защо нищо не се прави.

Отговорът е политически. И е прост.

Пенсионерите гласуват. Младите => не толкова...

В България има над 2 милиона пенсионери. Това е огромна избирателна маса. Всеки политик, който предложи замразяване на пенсиите, вдигане на възрастта или намаляване на минималната пенсия, губи изборите. Всеки политик, който обещава увеличение на пенсиите, печели гласове.

Резултатът е това, което виждаме: предизборни увеличения на минималната пенсия, които не са обвързани с икономическия растеж. През 2025 г. минималната пенсия беше увеличена с 8.6%. През 2026 г. се планира още по-голямо увеличение. Това не е социална политика. Това е купуване на гласове с пари, които не съществуват.

И докато политиците се надпреварват кой ще даде повече, младите емигрират. Техният глас не се чува, защото те не са тук. Техните осигуровки не влизат в системата, защото работят в чужбина. Техните деца няма да бъдат български граждани, защото ще се родят другаде.

Това е порочен кръг. Политиците купуват гласовете на възрастните с пари, които трябваше да отидат за младите. Младите си тръгват. Остават само възрастните, които гласуват за още увеличения. И така до фалит.

Какво може да се направи? (И защо никой няма да го направи)

Ето няколко идеи. Не защото вярвам, че ще се случат скоро. А защото трябва да бъдат казани.

Първо: Въвеждане на NDC модел в първия стълб.

Швеция го направи. Латвия го направи. Полша го направи частично. България може да го направи. NDC означава, че пенсията ви се изчислява като лична сметка: колкото сте внесли, толкова ще получите. Това възстановява връзката между вноски и пенсия. Това прави укриването на доходи безсмислено. Това прави системата автоматично балансирана.

Второ: Отделяне на социалната функция от осигурителната.

В момента минималната пенсия е толкова висока, че убива стимула за осигуряване. Ако искаме да има социална защита за бедните пенсионери, тя трябва да бъде отделена от осигурителната система и да се финансира от държавния бюджет, а не от осигуровките. Проф. Манов предлага точно това: „Отделят се социалните плащания от НОИ, което ще намали дефицита. Възстановява се справедливата връзка вноски-пенсия“.

Трето: Задължително, но прозрачно и наследяемо втори стълб.

Вторият стълб не трябва да бъде премахван. Той трябва да бъде реформиран. Сметките трябва да бъдат прозрачни, всеки да вижда колко е внесъл и колко е натрупал. Трябва да бъдат наследяеми, ако умрете преди пенсия, парите да отидат при децата ви. Трябва да имат ниски такси, в момента частните фондове удържат значителни комисиони, които изяждат доходността.

Четвърто: Автоматично обвързване на възрастта за пенсиониране с продължителността на живота.

Това е стандарт в много европейски държави. Ако живеем по-дълго, работим по-дълго. Това не е жестокост. Това е справедливост между поколенията. В момента хората на 60 се пенсионират и получават пенсия в продължение на 25-30 години. Пето: Спиране на предизборните увеличения на пенсиите.

Пенсиите трябва да се увеличават по формула, а не по политическо решение. Швеция използва автоматичен механизъм. България може да направи същото. Това ще премахне политическия натиск и ще направи системата предвидима.

Но ето защо нищо от това няма да се случи скоро.

Първото изисква политическа смелост, да кажеш на хората, че пенсията им зависи от това колко са внесли. Второто изисква сблъсък с пенсионерските организации – да им обясниш, че минималната пенсия не може да расте безкрайно. Третото изисква сблъсък с частните фондове, да им наложиш ниски такси и прозрачност. Четвъртото изисква да кажеш на 60-годишните, че ще работят още пет години. Петото изисква да се откажеш от най-лесния начин да купуваш гласове.

Никой политик не иска да прави това. Защото политиците искат да бъдат преизбрани. А истината не печели избори.

Заключение: Какво ще оставим на децата си?

Преди време написах текст за жилищата. За това как нашето поколение плаща наем, докато предишното е натрупало имоти. За това как наследството идва твърде късно, за да бъде използвано.

Пенсионната система е същият проблем, само че по-голям. Защото жилището е актив. Можете да го наследите. Можете да го продадете. Можете да живеете в него. Но пенсията не е актив. Тя е обещание. Обещание, което може да бъде нарушено. Обещание, което вече е нарушено. Обещание, което нашите деца няма да получат.

И тук стигаме до най-важния въпрос. Ако системата не работи за нас, защо продължаваме да плащаме? Не защото сме глупави. А защото нямаме избор. Защото осигуровките са задължителни. Защото алтернативата е да останем без никаква защита.

Но задължителното не означава справедливо.

И точно тук е проблемът. Ние сме в система, която ни принуждава да плащаме за нещо, което може никога да не получим. И никой не ни пита дали сме съгласни. Това не е солидарност. Това е принуда. А принудата, дори когато е законна, не е същата като справедливостта.

Има един въпрос, който почти никога не си задаваме, защото отговорът е твърде неудобен. Въпросът е: за кого е построена тази система, в която живеем? Не питам дали работи ефективно. Не питам дали е добре проектирана. Питам нещо много по-фундаментално: за кого, в крайна сметка, върши работа?

Защото ако погледнем честно, без розовите очила на официалните отчети и институционалните прессъобщения, отговорът се появява сам и е жесток в своята простота. Системата работи за самата себе си. Тя е създадена да се поддържа, да се възпроизвежда, да се самосъхранява. И в това тя е блестяща. Банките са стабилни. Институциите отчитат изпълнение. Регулаторите се гордеят с резултатите. Всички зъбни колела се въртят в съвършен синхрон, всички числа излизат както трябва, всички отчети се затварят чисто.

Но машината не произвежда нищо за хората, които я захранват. Това е трагедията на българската икономика, не че е бедна, не че е корумпирана, не че е некомпетентна. А че е построена върху философия, която третира човека като външен фактор, като ресурс, който се използва и изхвърля, а не като причината системата изобщо да съществува.

И докато не разберем това, ще продължим да се учудваме как стабилността и разпадът могат да съществуват едновременно. Как държавата може да има перфектни счетоводни книги, икономически растеж и празни градове. Как банките могат да отчитат рекордни печалби, докато малкият бизнес около тях умира тихо, без драма, без протести, просто изчезва.

Всяка система, независимо дали биологична или икономическа, има една първична цел - да оцелее. Това е нормално, това е здрав инстинкт. Проблемът възниква, когато оцеляването на системата стане самоцел. Когато тя започне да се възпроизвежда заради самото възпроизвеждане, без да произвежда нищо извън себе си. Когато се превърне от средство в цел. Точно това се е случило с нашата финансова архитектура.

Банката взема пари от вложителите и ги дава на кредитополучателите. Това е нейната функция, да посредничи между спестяването и инвестицията, да свърже тези, които имат излишък, с тези, които имат нужда. Но в процеса тя добавя нещо - марж. Лихвата, която взима от кредитополучателя, е по-висока от тази, която дава на вложителя. Разликата е нейната печалба. Това е нормално и здравословно. Банката поема риск, осигурява ликвидност, управлява падежи, поддържа доверие. Тези услуги имат реална цена.

Но какво се случва, когато маржът стане по-важен от функцията? Когато банката започне да оптимизира не услугата, която предоставя, а печалбата, която извлича от нея? Тогава тя постепенно спира да финансира малки проекти, защото те носят малки лихви. Спира да работи с малки фирми, защото разходите за оценка на риска са високи спрямо потенциалната печалба. Спира да поема какъвто и да е риск, защото рискът застрашава стабилността на самата банка. Вместо това тя се насочва към големи кредитополучатели, към рефинансиране на съществуващи дългове, към такси за услуги, които струват почти нищо за изпълнение, но носят стабилни, предвидими приходи.

Резултатът е парадокс, който граничи с абсурд. Банката е по-стабилна от всякога, но икономиката около нея е по-слаба от всякога. Банката оцелява, като се оттегля от реалната икономика, като се барикадира в собствените си баланси, като се превръща от слуга на производството в негов паразит. Тя се самосъхранява, като изсмуква ликвидност от производителните предприятия и я заключва в собствените си трезори, където тя не създава нищо, не ражда нищо, не храни нищо.

И това не е злонамереност. Това е логика - логика на система, чиято първична цел е собственото ѝ оцеляване, а не благоденствието на тези, които тя трябва да обслужва.

Същата логика прониква в държавата, макар и по по-финни, по-невидими начини. Данъчната система облага труда повече от капитала. На всеки лев, изкаран с пот и усилие, държавата взема своя дял – честно, открито, без изключения. Но когато капиталът се движи, когато преминава през дивиденти, през финансови инструменти, през сложни структури с пощенски кутии в далечни юрисдикции, той често минава през вратички, които намаляват или напълно премахват данъка.

Това не е случайност. Това е резултат от десетилетия на тихо лобиране, на компромиси, на постепенно пренаписване на правилата в полза на тези, които имат достъп до процеса на тяхното създаване. Резултатът е, че данъчната тежест пада върху тези, които работят, а не върху тези, които притежават. Работникът плаща пълния данък върху всяка стотинка, която изкара. Собственикът на капитал често плаща част, понякога нищо.

Административната система работи по същия начин, със същата неумолима логика. Всяка институция иска отчети, декларации, справки, удостоверения. Всяка има свои изисквания, свои срокове, свои санкции за неспазване. За голямата фирма това е разход, който се поема от счетоводен отдел, от юристи, от специализирани консултанти. За малката фирма това е кошмар, който краде време, енергия и желание за работа.

Тридесет и два работни дни годишно. Толкова отделя средно малка фирма с петима служители в България за административни задължения. Тридесет и два дни, в които предприемачът не произвежда, не продава, не създава стойност, а попълва формуляри, подава декларации, чака на опашки, отговаря на изисквания на институции, които не общуват помежду си и всяка изисква една и съща информация в различен формат.

Държавата не е проектирана да улеснява. Тя е проектирана да контролира. И контролът струва пари – но не на държавата, а на гражданите. Това е скрит данък, който не фигурира в нито един бюджет, не се появява в нито една статистика, не се измерва от нито една институция. Но се плаща всеки ден от всеки, който се опитва да прави нещо легално.

Защо е така? Защото контролът е цел сам по себе си. Институцията, която контролира, се възпроизвежда чрез контрола. Колкото повече изисквания, толкова повече служители са нужни, за да ги обработват. Колкото повече служители, толкова по-голям бюджет е необходим. Колкото по-голям бюджет, толкова повече власт. Системата се самосъхранява, като увеличава тежестта върху тези, които трябва да обслужва. И го прави не защото е злонамерена, а защото това е нейната вътрешна логика,  логика на самовъзпроизводство, която не се интересува от последствията за тези, които я носят на гърба си.

А последствията са видими навсякъде, стига да имаме смелостта да ги погледнем.

Най-жестоката присъда над тази система е демографията. Милион и половина души са напуснали България от 1989 година насам. Не наведнъж, не с драма, не с протести. А постепенно, тихо, безвъзвратно – с по един камион, с по едно самолетно място, с по едно решение на младо семейство, че тук няма бъдеще за децата им.

Всеки от тези хора е взел лично решение, че системата не му предлага достатъчно. Че администрацията е твърде тежка, че възможностите са твърде малко, че заплатите са твърде ниски, че корупцията е твърде широко разпространена. Те не са напуснали, защото не обичат България. Те са напуснали, защото системата не им е дала причина да останат.

И това не е просто социален проблем. Това е икономически шок, който подкопава основите на всичко, което наричаме стабилност. Световната банка изчислява, че загубата на сто хиляди квалифицирани млади хора струва на икономиката между петнадесет и двадесет милиарда евро в настояща стойност на бъдещите им доходи. Това не е абстракция. Това са пари, които никога няма да бъдат спечелени. Данъци, които никога няма да бъдат платени. Потребление, което никога няма да се случи. Идеи, които никога няма да бъдат реализирани.

Но никоя банка не провизира този риск. Нито един държавен бюджет не го отчита. Нито една институция не го измерва. Защото системата не вижда това, което не е записано в нейните книги. А човешкият капитал – най-ценният ресурс, който притежаваме – е напълно невидим за нея.

Това е кулминацията на проблема. Системата е толкова дълбоко самовглъбена, толкова напълно отдадена на собственото си възпроизводство, че не забелязва как източва самата основа, върху която стои. Тя продължава да отчита стабилност, докато стабилността губи смисъл, защото няма кой да ѝ се радва.

И ако трябва да изберем един феномен, който най-добре илюстрира тази логика в нейната най-чиста форма, това е рефинансирането.

Над четиридесет процента от новите бизнес кредити в България през последните години са за рефинансиране на съществуващи задължения. Това означава, че банките отпускат пари, за да бъдат изплатени стари пари. Кредитополучателят не получава свеж ресурс. Той не купува нови машини, не наема нови хора, не разширява производство. Той просто удължава агонията, подменя едно задължение с друго, купува си време, което не знае как да използва.

Защо банките правят това? Защото е безопасно. Кредитополучателят вече е доказал, че може да обслужва дълга си. Рискът е минимален. Лихвата, макар и ниска, е гарантирана. А обемът компенсира. За банката това е идеалната сделка – печалба без риск, актив без усилие, растеж без съзидание.

Но за икономиката това е катастрофа. Капиталът, който би могъл да отиде за нови машини, за обучение, за иновации, за експерименти, вместо това отива за поддържане на стари задължения. Растежът на кредитирането изглежда здрав на хартия, но реалната икономика не получава нищо. Това е системата в нейната най-чиста форма – тя се възпроизвежда, без да създава. Тя се храни сама със себе си. И докато го прави, реалната икономика гладува.

Трябва да спрем да говорим за реформи. Реформите предполагат, че системата може да бъде поправена, че някоя част е счупена и може да бъде сменена. Но проблемът не е в частите. Проблемът е в самата логика, която ги свързва. Проблемът е в целта, на която е подчинена цялата конструкция.

Сегашната цел е стабилност. Всичко е подчинено на това. Банките са стабилни, защото не поемат риск. Държавата е предвидима, защото не експериментира. Институциите са под контрол, защото не позволяват отклонения. Но тази стабилност е стабилност на гроб. Тя е постигната чрез парализа. Нищо не се движи, защото движението носи риск. Нищо не се променя, защото промяната носи несигурност. Нищо не се създава, защото създаването изисква смелост.

А смелостта не е в речника на системата.

Трябва ни нова цел. Не стабилност, а развитие. Не контрол, а свобода. Не самосъхранение, а служба на живота, който системата трябва да обслужва.

Това изисква промяна в стимулите. Ако банките печелят от обема на кредитите, те ще предпочитат големите. Ако печелят от такси, те ще наказват малките. Ако печелят от рефинансиране, те нямат интерес да финансират нови проекти. Обърнете стимулите – нека банките печелят от успеха на своите клиенти, а не от техния оборот. Нека участват в печалбата, а не само в лихвата. Нека поемат риск, защото рискът е цената на развитието.

Ако държавата печели от контрол, тя ще увеличава администрацията. Ако печели от активност, тя ще я улеснява. Обърнете стимулите – нека държавата печели от това, че хората работят, а не от това, че се отчитат. Нека дигитализацията премахне административната тежест, вместо да я увеличава. Нека данъчната система облага капитала толкова, колкото и труда.

И най-важното – трябва да започнем да измерваме онова, което наистина има значение. Не само паричните потоци. Не само БВП. Не само броя на регистрираните фирми. А човешкия капитал. Качеството на живот. Способността на хората да искат да останат тук, да работят тук, да създават тук.

Това не е утопия. Това е въпрос на политическа воля. Естония го направи с дигитализацията – деветдесет и девет процента от държавните услуги са онлайн, институциите обменят данни помежду си, гражданите не са куриери между тях. Португалия го прави с данъчните стимули за връщане на емигранти – данъчни облекчения за висококвалифицирани португалци, които се завръщат от чужбина. Германия го прави с подкрепата за средния бизнес – така нареченият Mittelstand, който е гръбнакът на германската икономика.

Не става дума за невъзможни реформи. Става дума за избор на приоритети. А приоритетът днес е ясен: системата се поддържа, докато хората си отиват. Това не е успех. Това е провал, който се представя за постижение.

Има един въпрос, който не можем да избегнем. Въпросът е: кой плаща цената за тази стабилност?

Отговорът е: тези, които вече са си тръгнали, и тези, които още обмислят дали да останат. Младият предприемач, на когото банката е отказала кредит, защото рискът е твърде висок. Семейството, което е заминало за Германия, защото тук няма бъдеще за децата им. Малката фирма, която е затворила, защото администрацията я е задушила.

Те не фигурират в нито един баланс. Не се появяват в нито една статистика. Не са част от нито един отчет.

Но те са истинската цена на системата. Цена, която плащаме всички – бавно, тихо, безвъзвратно.

И докато не го признаем, ще продължим да се гордеем с перфектните си книги и празните си градове.

Системата ще оцелява. Тя е добра в това. Но какво остава за нас?

Чел съм надълбоко и нашироко за SAF-T и съм част от авангарда, който вече поема първите вълни на този проблем. Прегледал съм всички анализи, говорил съм и директно с одитори, включително от ИДЕС. И това, което постоянно откривам, не е просто незнание - а дълбока, системна слепота за мащаба на онова, което ни връхлита.

SAF-T стандартът не е козметична промяна в отчитането. Той е искане за съвсем различен клас данни, които в повечето фирми не съществуват и не могат да бъдат извикани от нищото.

 Счетоводният ни софтуер е строен да прави едно нещо добре: да смята обороти. Той никога не е проектиран да пази всеки атомарен ред, всеки гранулиран времеви печат, всеки ред от фактура в структурираната, проследима форма, която SAF-T изисква. Не можеш да извадиш данни, които системата поначало не е създадена да съхранява. Това не е проблем тип „трябва ни по-добър експорт“. Това е архитектурна невъзможност, която ще хвърли хиляди компании в ръчен ад, ретроактивно сглобяване на несъществуваща информация или направо в несъответствие - не защото ги мързи, а защото фундаменталните основи за нея липсват.

А дори там, където данните съществуват, идва вторият удар - мапирането. Говорим за 250 до 300 кода само за сметкоплана, които трябва да се съпоставят ръчно към една от общо 14-те номенклатури, които НАП изисква за SAF-T. А продуктовите номенклатури? Десетки, често стотици хиляди разнородни артикули, натрупани с години хаотично именуване, без никаква вътрешна логика за категоризация. Кой сяда да мапира ръчно стотици хиляди артикула? Никой няма капацитет за това - а без него SAF-T просто не може да излезе коректен.

А ето и частта, която наистина ме ужасява: хората, които би трябвало да разбират това - включително одитори - в огромната си част не го разбират. Става дума за ширеща се изчислителна неграмотност. Попитайте ги какво означава SAF-T на ниво модел на данните и ще получите празни погледи и плитки отговори. Те все още си представят, че става дума просто за по-голяма, по-лъскава справка. Не виждат смяната на парадигмата. И ако пазителите на финансовата истина не схващат проблема, как, за бога, се очаква бизнесът да се подготви?

 И като капак, в тази мъгла от неразбиране никнат вендори като гъби след дъжд. Току-що излюпени „решения“ никнат навсякъде, строени от хора, които нямат базово разбиране за счетоводна логика и които, смея да предположа, не са подавали декларация в НАП и пет пъти в живота си. Откъде точно знаят какво изобщо означава валидация? Тестовата среда на НАП е публична, да - но това не помага особено, защото всеки месец ни изненадва с нови грешки, нови проблеми, нова логика, която никой не е обявил. Работим по-голямата част ръчно, гоним движеща се мишена, докато тези вендори продават магически кутийки. Някакъв счетоводен софтуер вече покрива абсолютния минимум ред по ред и навързва общите суми, след което весело пакетира някакво „ERP решение“ и обявява, че всичко е наред. Това е повече от безумно. Напълно пренебрегва въпроса за междинния слой - онова измъчено пространство между изискването за SAF-T, ERP-то и реалната счетоводна логика - където всичко трябва да остане логически консистентно през множество точки с данни, нещо, което тези вендори очевидно никога не са решили. Те просто предполагат, че като вкараш инструмент, който работи ред по ред, кръстосаната логическа консистентност ще се получи от само себе си. Не се получава. Сложността се вдига до небеса, а невежеството, което стои зад това, е потресаващо.

А мапирането на кодове изобщо не е на тяхната карта. Никой от тях не ти казва как да съпоставиш сметкоплана си към номенклатурите, камо ли как да се справиш с продуктова база от десетки хиляди артикула. Е как го решавате тогава? Оставят те сам с най-тежката, най-времеемката част от цялата задача.

Остава и НАП. От нас се изисква да изпратим безпрецедентен, колосален поток от гранулирани данни към институция, която никога не е трябвало да поглъща, валидира и осмисля нещо от този мащаб. Какво ще стане, когато потокът от данни се отприщи изцяло? Ще се удавят. Нямат надзорните системи, аналитичния капацитет, чисто преработвателната мощ да превърнат това цунами от данни в информирани действия. Ще бъдат парализирани,  ще останат блокирани, без да знаят откъде да започнат, докато бизнесът поема пълните разходи, рискове и вина. Това не е спекулация. Това е неизбежната физика на принудително изливане на данни върху неподготвен получател.

Няма да назовавам фирмата, в която работя, но е голяма - по-голяма от всеки популярен български счетоводен софтуер, който познавате, и работим с някои от тях за част от клиентите си, с огромно разочарование, трябва да добавя. Ние сме точно типът организация, от която бихте очаквали да има капацитет да се справи с това. И въпреки това все още не сме напълно готови. Правим го, и ще го правим, в по-голямата си част ръчно. Ако ние сме в това положение, какво остава за всички останали? Какво остава за бизнесите, които нямат ERP и им се казва, че трябва да си вземат, защото на хора, които дори не са решили кръстосаната логическа консистентност при себе си, им звучи просто? Те биват натикани в капан, маскиран като инструмент.

И ако сравните нашия SAF-T с този на други държави, ще видите, че нашият е далеч най-лошият. Изострен е до абсолютния максимум. Защо ни го причиняват? Ако целта е да ни дигитализират, ще ни дигитализират до изчезване.

Тази платформа се роди от петицията за SAF-T, но нека бъдем брутално честни: само подписите ще се провалят. Ако продължаваме както досега, инерцията тихо ще угасне някъде около 3 000 подписа - число, на което ти се изсмиват във всяка сериозна политическа дискусия. В нашата професия винаги сме смазани от срокове, с наведени глави, гасим пожари, без да вдигаме поглед, докато сградата вече гори. Особено на дати като 13-и и 14-и, когато напрежението връхлита, фрустрацията е задушаваща - но не можем да си позволим да останем вечно в тази реактивна схлупеност.

Ето моето предложение - и имам нужда от помощта на админите и на тази общност, за да го осъществим.

Пускаме мека, обезоръжаващо проста анкета за готовност. Нищо войнствено, нищо подобно на петиция. Не е задължително да бъде традиционна корпоративна анкета - може да е нещо по-интерактивно, отворен съм за предложения. Но сърцевината е следната: набор от въпроси, които в самия акт на отговаряне карат хората да видят какво наистина изисква от тях SAF-T. Как изглежда архитектурата на данните ви? Записвате ли детайли на редово ниво в нужния формат? Как бихте ги извадили днес? Колко време ще отнеме мапирането на сметкоплана и продуктовата номенклатура към SAF-T кодовете - реалистично, не оптимистично? Какъв е реалният ви график за съответствие? Вярвате ли, че НАП наистина може да обработи това, което се кани да получи? Тествали ли сте срещу валидаторите на НАП, които всеки месец ви изненадват  с нови грешки, или пак със старите, но подредени различно?

Пускаме тази анкета сред професионални групи, счетоводни общности, бизнес асоциации. Представяме я като неутрален инструмент за фактологично проучване - честно казано, кой би могъл да възрази срещу измерването на колективната готовност? Но в момента, в който агрегираните резултати излязат, вече няма връщане назад всички ще са видели истината. Всички ще видят, черно на бяло, пропастта между това, което се изисква, и това, което реално е възможно. Това споделено осъзнаване става невъзможно за игнориране и дава на тази платформа тежестта, от която се нуждае, за да бъде взета на сериозно.

Трябва да спрем да отлагаме. Трябва да накараме хората да погледнат какво им се готви, преди вълната да ги залее. Една анкета - каквато и форма да приеме - е най-мекият, най-трудно оспоримият начин да предизвикаме тази конфронтация с реалността. И щом мащабът на неподготвеността стане публично видим, преминаваме от просия за внимание към позиция, от която реално можем да наложим нужната корекция на курса.

Готов съм да помогна с изработването ѝ. Кой е с мен?

Те ревниво пазят хората си и спират други общности да се свързват и обединяват по важните теми. В замяна дават само ежедневни въпроси и вопли на безпомощност срещу институциите, без реални средства да се организираме и да имаме мнение.

Опитахме да създадем петиция срещу SAF-T и събрахме 2333 души от професията, повечето в началния етап, преди най-големите групи да ни спрат. Оттогава сме с таван. Това е само един пример как ни пречат и колко малко дават.

Помолихме други да популяризират петицията. Казаха, че ги е страх. От какво? Няма какво да загубите. Получавате безплатни CRM инструменти, които сами настройвате, отворени за обсъждане и подобрения. Даваме ви място, където темите и постовете ви не потъват веднага след поредния въпрос „как се прави ДДС“. Те се качват с харесвания и се превръщат в истинска организирана кампания към НАП.

Свършихме много работа и ще продължим за общността. От вас искаме само едно: разпространявайте. Споделяйте, говорете, водете хора. Така ще продължим да съществуваме и ще имаме по-силен глас от всякога, за да притиснем институциите с информирани, организирани искания на мнозинството.

Не чакайте ние да публикуваме вместо вас. Копирайте този пост и го пуснете във всяка група, в която сте или просто публикация, която ги информира за съществуването на Гилдията . Смело и без страх. Дори да ви изтрият, вие вече ще сте стигнали до Гилдията. 

Време е да тръгнем срещу оградените общности и да привлечем хората, които те пасивно натрупаха, без да направят нещо за тях, в платформа, която наистина помага.

Ние не се страхуваме да публикуваме в други групи и да ви измъкнем оттам. Ще го правим смело и без страх, защото знаем, че ви предлагаме нещо по-добро.