Какво ще оставим на децата си, когато пенсионната система се окаже обещание, което никой няма да изпълни

Да започнем с една неудобна истина. Ако днес сте на 30–45 години, работите и всеки месец ви удържат осигуровки, вие не финансирате собствената си пенсия. Вие финансирате пенсията на някой друг. И когато дойде вашият ред, е много вероятно да няма кой да финансира вашата.

Погледнете числата...

Според данни на Икономическия и социален съвет на България, само 69 млади души заместват всеки 100 души, които излизат от пазара на труда. Това означава, че за всеки трима пенсиониращи се има по-малко от двама, които започват работа. Дупката се затваря с дълг, с данъци, с надеждата, че нещо ще се промени.

През 2026 г. дефицитът на Държавното обществено осигуряване е с 11% по-висок от 2024 г. Това е увеличение от близо 2.5 милиарда лева. Номиналният размер на планираните разходи за пенсии за 2026 г. е 13 423 млн. евро спрямо 12 325 млн. евро в бюджета за 2025 г. Това е ръст от 9% - шеста поредна година на сериозно увеличение. Разходите за пенсии като процент от БВП нарастват от 9.3% през 2022 г. до 11.2% през 2025 и 2026 г..

Над 360 000 българи работят след пенсионна възраст. Техният брой се е увеличил с повече от 50% за последните пет години. Не защото пенсионерите обичат да работят, а защото пенсията не им стига, за да живеят.

Повече от една трета от населението се пенсионира преди законовата възраст. А законовата възраст вече е 63 за мъже и 60 за жени,  сред най-ниските в Европейския съюз. Въпреки това огромна част от хората излизат още по-рано.

И накрая, най-тежкото число. През 1985 г. България има 8 948 649 души. В края на 2024 г. => 6 437 360. Загубили сме над два и половина милиона души за четиридесет години. Това е населението на Пловдив, Варна и Бургас, взети заедно. Изчезнали!

Сега нека кажем нещо, което политиците избягват.

Пенсионната система, каквато я познаваме, работи само при едно условие – населението да расте. Тя е изградена върху принципа, че днешните работници плащат за днешните пенсионери. Това е трансфер между поколенията, но за да работи, трябва всяко следващо поколение да е по-голямо от предишното.

А то не е. То е по-малко. Много по-малко.

И тук стигаме до въпроса, който никой не иска да зададе на глас. Ако системата е проектирана за растящо население, а населението се свива, какво се случва? Отговорът е прост – системата фалира. Не веднага. Постепенно. Чрез инфлация, чрез занижени пенсии, чрез повишаване на възрастта, чрез увеличаване на осигуровките. Но фалира.

Това не е мнение. Това е математика.

Погледнете фиша си за заплата. Виждате ли реда "осигуровки"? Това са пари, които излизат от джоба ви всеки месец. Къде отиват?

Не в лична сметка на ваше име. Не в инвестиционен фонд, който расте с годините. Не в нещо, което можете да оставите на децата си. Отиват директно при сегашните пенсионери. Вие плащате за пенсията на бабата на съседа. На непознат човек, и когато вие се пенсионирате, ще разчитате на непознати хора да платят вашата.

Но тези непознати хора са все по-малко.

Съотношението осигурени лица към пенсионери в България е приблизително 1.38 към 1, докато средното за ЕС е около 2.7 към 1. Това означава, че всеки работещ издържа почти един пенсионер. В Германия всеки работещ издържа по-малко от половината пенсионер. В Дания; още по-малко.

И тук се появява един въпрос, който е толкова табу, че почти никой не го задава. Защо, ако плащам осигуровки цял живот, пенсията ми не е моя собственост? Защо не мога да я наследя? Защо не мога да реша кога да се пенсионирам? Отговорът е, че системата не е създадена да работи за вас. Тя е създадена да работи за своето моментно, дори не дългосрочно оцеляване.

Реалните числа: какво всъщност получават пенсионерите

Досега говорихме за макроикономика. Сега нека поговорим за хората.

Средният размер на пенсията в България от 1 юли 2025 г. достигна 1012 лв. Звучи добре, докато не разберете, че около 670 000 пенсионери получават пенсия под официалната линия на бедност, която за 2025 г. е 638 лв.. След увеличението около 500 000 души остават под линията на бедност.

Минималната пенсия от 1 юли 2025 г. е 630.50 лв. => осем лева под линията на бедност.

Около 45.5% от пенсионерите - 937 000 души - получават минимална пенсия. Това не е случайност. Това е резултат от система, в която минималната пенсия е толкова висока спрямо средната, че убива всякакъв стимул за осигуряване на реални доходи. Ако знаете, че ще получавате минимума, защо да декларирате пълния си доход?

Проф. Богомил Манов от Фискалния съвет формулира това точно: „Силно зависима от демография и политически решения като предизборни увеличения на минималната пенсия, което означава много хора да са на минимума, водещо до уравниловка. Това убива интереса към осигуряване на реални доходи и подхранва сивата икономика“.

Вторият стълб: обещанието, което се превърна в проблем

България има ''тристълбова'' пенсионна система. Първият стълб е държавното обществено осигуряване солидарната система, която описахме. Вторият стълб е задължителното допълнително пенсионно осигуряване в частни универсални фондове. Третият стълб е доброволното пенсионно осигуряване.

Вторият стълб беше въведен в началото на 2000-те с обещанието, че ще допълни държавната пенсия и ще даде на хората лични, наследяеми спестявания. Идеята беше добра. Резултатът – не толкова.

През 2015 г. парламентът разреши на хората, родени след 1959 г., да се откажат от втория стълб и да прехвърлят партидите си обратно в НОИ. Към март 2024 г. около 107 000 души са прехвърлили осигуряването си изцяло в първия стълб, като 59 479 от тях вече получават пенсия. Това не е вот на доверие към частните фондове. Това е вот на недоверие.

Проблемът е структурен. Когато сте осигурени и в двата стълба, държавната ви пенсия се намалява с процента на вноската, прехвърлена към втория стълб. За жените, родени в началото на 1960 г., намалението е около 10%. За пенсиите, отпуснати след 2050 г., намалението ще достигне около 25%, защото целият осигурителен стаж на тези хора ще бъде след 2001 г..

Тоест, ако сте млад сега, държавната ви пенсия ще бъде намалена с една четвърт. А втората пенсия от частния фонд трябва да компенсира това намаление. Дали ще го направи? Никой не може да гарантира.

Според разчети, цитирани от Economic.bg, въвеждането на мултифондова система във втория стълб може да вдигне коефициента на заместване от сегашните 12.5% на 21.4%. Това е подобрение, но все още е далеч от адекватно. Коефициентът на заместване е процентът от последната ви заплата, който ще получавате като пенсия. При 21.4% човек, който е взимал 2000 лв., ще получава около 430 лв. пенсия. Това не е пенсия. Това е социална помощ.

В дългосрочен план средният коефициент на заместване ще падне до около 40%. За сравнение, в Германия той е около 48%, в Швеция - около 55%, в Дания - над 60%.

Урокът от Чили: какво се случва, когато приватизираш пенсиите

През 1981 г. Чили, под диктатурата на Пиночет, извършва най-радикалната пенсионна реформа в света. Държавната солидарна система е заменена изцяло с индивидуални капиталови сметки, управлявани от частни дружества, наречени AFPs.

Моделът е аплодиран от икономисти като Милтън Фридман и Фридрих Хайек. Десетки държави в Латинска Америка и Източна Европа го копират. България също беше вдъхновена от него, макар и в по-мек вариант.

Какво се случи след 40 години?

Чили има един от най-неравностойните пенсионни системи в ОИСР. Проучвания показват, че жените и нискодоходните работници са изложени на повишен риск от бедност в старостта поради нередовни вноски и недостатъчни обезщетения. Системата е широко критикувана, че предоставя ниски пенсии и засилва неравенството. Някои пенсионери получават по-малко, отколкото са внесли през живота си.

През 2019 г. Чили избухна в масови протести, част от които бяха насочени именно срещу пенсионната система. Движението „No+AFP“ искаше премахването на частните фондове. Два опита за промяна на конституцията, които можеха да позволят реформа, се провалиха.

Урокът от Чили е ясен: приватизацията на пенсиите не е сребърен куршум. Тя може да работи за високодоходни, редовно осигурени хора. Но за всички останали – а те са мнозинството, тя може да създаде нови форми на бедност в старостта.

Урокът от Швеция: как се прави реформа, която работи

През 90-те години Швеция изправя пред същата демографска криза, пред която е изправена България днес. Застаряващо население. Забавящ се икономически растеж. Пенсионна система, която не може да издържи.

Вместо да приватизира или да национализира, Швеция прави нещо по-умно. Тя въвежда така наречените „нотионални дефинирани вноски“ (Notional Defined Contribution – NDC). Това е хибриден модел: системата остава разпределителна (pay-as-you-go), но пенсията на всеки човек се изчислява като лична сметка. Внаските ви се записват, „натрупват се“ с фиктивна лихва, и накрая пенсията ви се определя от това колко сте внесли и колко дълго сте работили.

Резултатът? Швеция има една от най-стабилните пенсионни системи в Европа. Тя е автоматична – пенсиите се адаптират автоматично към демографските промени, без нужда от политически решения. Тя е бюджетно неутрална, не може да фалира, защото плаща само това, което е събрала. И е справедлива, колкото повече работите и внасяте, толкова по-висока пенсия получавате.

Изследванията показват, че реформата е успяла да накара хората да работят по-дълго. Хората, засегнати от реформата, са по-малко склонни да напуснат работа на 60 или 61 години и по-склонни да останат до 65 или по-късно.

Швеция не е решила всичките си проблеми. Но е създала система, която не изисква политическа намеса всяка година. Тя работи. И може да бъде модел за България.

Урокът от Полша: какво се случва, когато реформата се провали

Полша въвежда втори стълб през 1999 г. => подобно на България. Обещанието е същото: частни сметки, по-високи пенсии, по-малко зависимост от държавата.

Но преходът се оказва много по-скъп, отколкото някой е предвидил.

В периода 1999–2012 г. натрупаните разходи за трансфери към втория стълб се оценяват на 14.4% от БВП за 2012 г., плюс още 6.8% от БВП за обслужване на допълнителния държавен дълг. Приходите от приватизация, които трябваше да покрият тези разходи, възлизат едва на 5.24% от БВП за същия период.

С други думи, преходът е финансиран с дълг. Много дълг. А дългът трябва да бъде изплатен.

През 2011 г. и 2013 г. Полша частично национализира втория стълб. Част от активите – държавните облигации, бяха прехвърлени обратно към държавната система. Осигуряването във втория стълб стана доброволно. Мотивите бяха ясни: прекомерните разходи за прехода, високите административни такси на частните фондове, разочароващата доходност и прогнозираните ниски коефициенти на заместване.

Урокът от Полша е суров: преходът към капиталова система е скъп. Много скъп. И ако не е финансиран правилно, може да създаде повече проблеми, отколкото решава.

Сивата икономика: дупката, която изяжда всичко

Досега говорихме за демография, за втория стълб, за международни уроци. Но има един фактор, който често се пренебрегва, а е също толкова важен: сивата икономика.

В България приблизително 25% от заетите не внасят пълните си осигуровки в универсален пенсионен фонд. Това означава, че една четвърт от работната сила не трупа втора пенсия. Те ще разчитат само на държавната пенсия, която ще бъде намалена заради втория стълб, но те не са в него. Или ще получават минималната пенсия, която е под линията на бедност.

Според проф. Манов, настоящият модел на пенсионната система „насърчава укриването на доходи и неплащането на дължимите осигурителни вноски“. Причината е, че връзката между внеските и пенсията е толкова слаба, че хората нямат стимул да декларират реалните си доходи. Ако знаете, че ще получавате минимума, защо да плащате пълните осигуровки?

Публичните финанси на България губят близо 3 милиарда лева годишно заради невнесени данъци и осигуровки. Това е повече от годишния дефицит на НОИ. Ако този ресурс бъдеше събран, пенсионната система щеше да диша много по-леко.

Но това не е просто въпрос на правоприлагане. Това е структурен проблем. Системата трябва да бъде проектирана така, че да прави укриването неизгодно. Ако хората виждат, че всяка внесена вноска се връща при тях под формата на по-висока пенсия, те ще плащат. Ако не виждат връзката, няма да плащат.

Политическата икономия: защо реформата е невъзможна

Сега стигаме до най-трудния въпрос. Не какво трябва да се направи. А защо нищо не се прави.

Отговорът е политически. И е прост.

Пенсионерите гласуват. Младите => не толкова...

В България има над 2 милиона пенсионери. Това е огромна избирателна маса. Всеки политик, който предложи замразяване на пенсиите, вдигане на възрастта или намаляване на минималната пенсия, губи изборите. Всеки политик, който обещава увеличение на пенсиите, печели гласове.

Резултатът е това, което виждаме: предизборни увеличения на минималната пенсия, които не са обвързани с икономическия растеж. През 2025 г. минималната пенсия беше увеличена с 8.6%. През 2026 г. се планира още по-голямо увеличение. Това не е социална политика. Това е купуване на гласове с пари, които не съществуват.

И докато политиците се надпреварват кой ще даде повече, младите емигрират. Техният глас не се чува, защото те не са тук. Техните осигуровки не влизат в системата, защото работят в чужбина. Техните деца няма да бъдат български граждани, защото ще се родят другаде.

Това е порочен кръг. Политиците купуват гласовете на възрастните с пари, които трябваше да отидат за младите. Младите си тръгват. Остават само възрастните, които гласуват за още увеличения. И така до фалит.

Какво може да се направи? (И защо никой няма да го направи)

Ето няколко идеи. Не защото вярвам, че ще се случат скоро. А защото трябва да бъдат казани.

Първо: Въвеждане на NDC модел в първия стълб.

Швеция го направи. Латвия го направи. Полша го направи частично. България може да го направи. NDC означава, че пенсията ви се изчислява като лична сметка: колкото сте внесли, толкова ще получите. Това възстановява връзката между вноски и пенсия. Това прави укриването на доходи безсмислено. Това прави системата автоматично балансирана.

Второ: Отделяне на социалната функция от осигурителната.

В момента минималната пенсия е толкова висока, че убива стимула за осигуряване. Ако искаме да има социална защита за бедните пенсионери, тя трябва да бъде отделена от осигурителната система и да се финансира от държавния бюджет, а не от осигуровките. Проф. Манов предлага точно това: „Отделят се социалните плащания от НОИ, което ще намали дефицита. Възстановява се справедливата връзка вноски-пенсия“.

Трето: Задължително, но прозрачно и наследяемо втори стълб.

Вторият стълб не трябва да бъде премахван. Той трябва да бъде реформиран. Сметките трябва да бъдат прозрачни, всеки да вижда колко е внесъл и колко е натрупал. Трябва да бъдат наследяеми, ако умрете преди пенсия, парите да отидат при децата ви. Трябва да имат ниски такси, в момента частните фондове удържат значителни комисиони, които изяждат доходността.

Четвърто: Автоматично обвързване на възрастта за пенсиониране с продължителността на живота.

Това е стандарт в много европейски държави. Ако живеем по-дълго, работим по-дълго. Това не е жестокост. Това е справедливост между поколенията. В момента хората на 60 се пенсионират и получават пенсия в продължение на 25-30 години. Пето: Спиране на предизборните увеличения на пенсиите.

Пенсиите трябва да се увеличават по формула, а не по политическо решение. Швеция използва автоматичен механизъм. България може да направи същото. Това ще премахне политическия натиск и ще направи системата предвидима.

Но ето защо нищо от това няма да се случи скоро.

Първото изисква политическа смелост, да кажеш на хората, че пенсията им зависи от това колко са внесли. Второто изисква сблъсък с пенсионерските организации – да им обясниш, че минималната пенсия не може да расте безкрайно. Третото изисква сблъсък с частните фондове, да им наложиш ниски такси и прозрачност. Четвъртото изисква да кажеш на 60-годишните, че ще работят още пет години. Петото изисква да се откажеш от най-лесния начин да купуваш гласове.

Никой политик не иска да прави това. Защото политиците искат да бъдат преизбрани. А истината не печели избори.

Заключение: Какво ще оставим на децата си?

Преди време написах текст за жилищата. За това как нашето поколение плаща наем, докато предишното е натрупало имоти. За това как наследството идва твърде късно, за да бъде използвано.

Пенсионната система е същият проблем, само че по-голям. Защото жилището е актив. Можете да го наследите. Можете да го продадете. Можете да живеете в него. Но пенсията не е актив. Тя е обещание. Обещание, което може да бъде нарушено. Обещание, което вече е нарушено. Обещание, което нашите деца няма да получат.

И тук стигаме до най-важния въпрос. Ако системата не работи за нас, защо продължаваме да плащаме? Не защото сме глупави. А защото нямаме избор. Защото осигуровките са задължителни. Защото алтернативата е да останем без никаква защита.

Но задължителното не означава справедливо.

И точно тук е проблемът. Ние сме в система, която ни принуждава да плащаме за нещо, което може никога да не получим. И никой не ни пита дали сме съгласни. Това не е солидарност. Това е принуда. А принудата, дори когато е законна, не е същата като справедливостта.