Система, която се храни сама със себе си

Има един въпрос, който почти никога не си задаваме, защото отговорът е твърде неудобен. Въпросът е: за кого е построена тази система, в която живеем? Не питам дали работи ефективно. Не питам дали е добре проектирана. Питам нещо много по-фундаментално: за кого, в крайна сметка, върши работа?

Защото ако погледнем честно, без розовите очила на официалните отчети и институционалните прессъобщения, отговорът се появява сам и е жесток в своята простота. Системата работи за самата себе си. Тя е създадена да се поддържа, да се възпроизвежда, да се самосъхранява. И в това тя е блестяща. Банките са стабилни. Институциите отчитат изпълнение. Регулаторите се гордеят с резултатите. Всички зъбни колела се въртят в съвършен синхрон, всички числа излизат както трябва, всички отчети се затварят чисто.

Но машината не произвежда нищо за хората, които я захранват. Това е трагедията на българската икономика, не че е бедна, не че е корумпирана, не че е некомпетентна. А че е построена върху философия, която третира човека като външен фактор, като ресурс, който се използва и изхвърля, а не като причината системата изобщо да съществува.

И докато не разберем това, ще продължим да се учудваме как стабилността и разпадът могат да съществуват едновременно. Как държавата може да има перфектни счетоводни книги, икономически растеж и празни градове. Как банките могат да отчитат рекордни печалби, докато малкият бизнес около тях умира тихо, без драма, без протести, просто изчезва.

Всяка система, независимо дали биологична или икономическа, има една първична цел - да оцелее. Това е нормално, това е здрав инстинкт. Проблемът възниква, когато оцеляването на системата стане самоцел. Когато тя започне да се възпроизвежда заради самото възпроизвеждане, без да произвежда нищо извън себе си. Когато се превърне от средство в цел. Точно това се е случило с нашата финансова архитектура.

Банката взема пари от вложителите и ги дава на кредитополучателите. Това е нейната функция, да посредничи между спестяването и инвестицията, да свърже тези, които имат излишък, с тези, които имат нужда. Но в процеса тя добавя нещо - марж. Лихвата, която взима от кредитополучателя, е по-висока от тази, която дава на вложителя. Разликата е нейната печалба. Това е нормално и здравословно. Банката поема риск, осигурява ликвидност, управлява падежи, поддържа доверие. Тези услуги имат реална цена.

Но какво се случва, когато маржът стане по-важен от функцията? Когато банката започне да оптимизира не услугата, която предоставя, а печалбата, която извлича от нея? Тогава тя постепенно спира да финансира малки проекти, защото те носят малки лихви. Спира да работи с малки фирми, защото разходите за оценка на риска са високи спрямо потенциалната печалба. Спира да поема какъвто и да е риск, защото рискът застрашава стабилността на самата банка. Вместо това тя се насочва към големи кредитополучатели, към рефинансиране на съществуващи дългове, към такси за услуги, които струват почти нищо за изпълнение, но носят стабилни, предвидими приходи.

Резултатът е парадокс, който граничи с абсурд. Банката е по-стабилна от всякога, но икономиката около нея е по-слаба от всякога. Банката оцелява, като се оттегля от реалната икономика, като се барикадира в собствените си баланси, като се превръща от слуга на производството в негов паразит. Тя се самосъхранява, като изсмуква ликвидност от производителните предприятия и я заключва в собствените си трезори, където тя не създава нищо, не ражда нищо, не храни нищо.

И това не е злонамереност. Това е логика - логика на система, чиято първична цел е собственото ѝ оцеляване, а не благоденствието на тези, които тя трябва да обслужва.

Същата логика прониква в държавата, макар и по по-финни, по-невидими начини. Данъчната система облага труда повече от капитала. На всеки лев, изкаран с пот и усилие, държавата взема своя дял – честно, открито, без изключения. Но когато капиталът се движи, когато преминава през дивиденти, през финансови инструменти, през сложни структури с пощенски кутии в далечни юрисдикции, той често минава през вратички, които намаляват или напълно премахват данъка.

Това не е случайност. Това е резултат от десетилетия на тихо лобиране, на компромиси, на постепенно пренаписване на правилата в полза на тези, които имат достъп до процеса на тяхното създаване. Резултатът е, че данъчната тежест пада върху тези, които работят, а не върху тези, които притежават. Работникът плаща пълния данък върху всяка стотинка, която изкара. Собственикът на капитал често плаща част, понякога нищо.

Административната система работи по същия начин, със същата неумолима логика. Всяка институция иска отчети, декларации, справки, удостоверения. Всяка има свои изисквания, свои срокове, свои санкции за неспазване. За голямата фирма това е разход, който се поема от счетоводен отдел, от юристи, от специализирани консултанти. За малката фирма това е кошмар, който краде време, енергия и желание за работа.

Тридесет и два работни дни годишно. Толкова отделя средно малка фирма с петима служители в България за административни задължения. Тридесет и два дни, в които предприемачът не произвежда, не продава, не създава стойност, а попълва формуляри, подава декларации, чака на опашки, отговаря на изисквания на институции, които не общуват помежду си и всяка изисква една и съща информация в различен формат.

Държавата не е проектирана да улеснява. Тя е проектирана да контролира. И контролът струва пари – но не на държавата, а на гражданите. Това е скрит данък, който не фигурира в нито един бюджет, не се появява в нито една статистика, не се измерва от нито една институция. Но се плаща всеки ден от всеки, който се опитва да прави нещо легално.

Защо е така? Защото контролът е цел сам по себе си. Институцията, която контролира, се възпроизвежда чрез контрола. Колкото повече изисквания, толкова повече служители са нужни, за да ги обработват. Колкото повече служители, толкова по-голям бюджет е необходим. Колкото по-голям бюджет, толкова повече власт. Системата се самосъхранява, като увеличава тежестта върху тези, които трябва да обслужва. И го прави не защото е злонамерена, а защото това е нейната вътрешна логика,  логика на самовъзпроизводство, която не се интересува от последствията за тези, които я носят на гърба си.

А последствията са видими навсякъде, стига да имаме смелостта да ги погледнем.

Най-жестоката присъда над тази система е демографията. Милион и половина души са напуснали България от 1989 година насам. Не наведнъж, не с драма, не с протести. А постепенно, тихо, безвъзвратно – с по един камион, с по едно самолетно място, с по едно решение на младо семейство, че тук няма бъдеще за децата им.

Всеки от тези хора е взел лично решение, че системата не му предлага достатъчно. Че администрацията е твърде тежка, че възможностите са твърде малко, че заплатите са твърде ниски, че корупцията е твърде широко разпространена. Те не са напуснали, защото не обичат България. Те са напуснали, защото системата не им е дала причина да останат.

И това не е просто социален проблем. Това е икономически шок, който подкопава основите на всичко, което наричаме стабилност. Световната банка изчислява, че загубата на сто хиляди квалифицирани млади хора струва на икономиката между петнадесет и двадесет милиарда евро в настояща стойност на бъдещите им доходи. Това не е абстракция. Това са пари, които никога няма да бъдат спечелени. Данъци, които никога няма да бъдат платени. Потребление, което никога няма да се случи. Идеи, които никога няма да бъдат реализирани.

Но никоя банка не провизира този риск. Нито един държавен бюджет не го отчита. Нито една институция не го измерва. Защото системата не вижда това, което не е записано в нейните книги. А човешкият капитал – най-ценният ресурс, който притежаваме – е напълно невидим за нея.

Това е кулминацията на проблема. Системата е толкова дълбоко самовглъбена, толкова напълно отдадена на собственото си възпроизводство, че не забелязва как източва самата основа, върху която стои. Тя продължава да отчита стабилност, докато стабилността губи смисъл, защото няма кой да ѝ се радва.

И ако трябва да изберем един феномен, който най-добре илюстрира тази логика в нейната най-чиста форма, това е рефинансирането.

Над четиридесет процента от новите бизнес кредити в България през последните години са за рефинансиране на съществуващи задължения. Това означава, че банките отпускат пари, за да бъдат изплатени стари пари. Кредитополучателят не получава свеж ресурс. Той не купува нови машини, не наема нови хора, не разширява производство. Той просто удължава агонията, подменя едно задължение с друго, купува си време, което не знае как да използва.

Защо банките правят това? Защото е безопасно. Кредитополучателят вече е доказал, че може да обслужва дълга си. Рискът е минимален. Лихвата, макар и ниска, е гарантирана. А обемът компенсира. За банката това е идеалната сделка – печалба без риск, актив без усилие, растеж без съзидание.

Но за икономиката това е катастрофа. Капиталът, който би могъл да отиде за нови машини, за обучение, за иновации, за експерименти, вместо това отива за поддържане на стари задължения. Растежът на кредитирането изглежда здрав на хартия, но реалната икономика не получава нищо. Това е системата в нейната най-чиста форма – тя се възпроизвежда, без да създава. Тя се храни сама със себе си. И докато го прави, реалната икономика гладува.

Трябва да спрем да говорим за реформи. Реформите предполагат, че системата може да бъде поправена, че някоя част е счупена и може да бъде сменена. Но проблемът не е в частите. Проблемът е в самата логика, която ги свързва. Проблемът е в целта, на която е подчинена цялата конструкция.

Сегашната цел е стабилност. Всичко е подчинено на това. Банките са стабилни, защото не поемат риск. Държавата е предвидима, защото не експериментира. Институциите са под контрол, защото не позволяват отклонения. Но тази стабилност е стабилност на гроб. Тя е постигната чрез парализа. Нищо не се движи, защото движението носи риск. Нищо не се променя, защото промяната носи несигурност. Нищо не се създава, защото създаването изисква смелост.

А смелостта не е в речника на системата.

Трябва ни нова цел. Не стабилност, а развитие. Не контрол, а свобода. Не самосъхранение, а служба на живота, който системата трябва да обслужва.

Това изисква промяна в стимулите. Ако банките печелят от обема на кредитите, те ще предпочитат големите. Ако печелят от такси, те ще наказват малките. Ако печелят от рефинансиране, те нямат интерес да финансират нови проекти. Обърнете стимулите – нека банките печелят от успеха на своите клиенти, а не от техния оборот. Нека участват в печалбата, а не само в лихвата. Нека поемат риск, защото рискът е цената на развитието.

Ако държавата печели от контрол, тя ще увеличава администрацията. Ако печели от активност, тя ще я улеснява. Обърнете стимулите – нека държавата печели от това, че хората работят, а не от това, че се отчитат. Нека дигитализацията премахне административната тежест, вместо да я увеличава. Нека данъчната система облага капитала толкова, колкото и труда.

И най-важното – трябва да започнем да измерваме онова, което наистина има значение. Не само паричните потоци. Не само БВП. Не само броя на регистрираните фирми. А човешкия капитал. Качеството на живот. Способността на хората да искат да останат тук, да работят тук, да създават тук.

Това не е утопия. Това е въпрос на политическа воля. Естония го направи с дигитализацията – деветдесет и девет процента от държавните услуги са онлайн, институциите обменят данни помежду си, гражданите не са куриери между тях. Португалия го прави с данъчните стимули за връщане на емигранти – данъчни облекчения за висококвалифицирани португалци, които се завръщат от чужбина. Германия го прави с подкрепата за средния бизнес – така нареченият Mittelstand, който е гръбнакът на германската икономика.

Не става дума за невъзможни реформи. Става дума за избор на приоритети. А приоритетът днес е ясен: системата се поддържа, докато хората си отиват. Това не е успех. Това е провал, който се представя за постижение.

Има един въпрос, който не можем да избегнем. Въпросът е: кой плаща цената за тази стабилност?

Отговорът е: тези, които вече са си тръгнали, и тези, които още обмислят дали да останат. Младият предприемач, на когото банката е отказала кредит, защото рискът е твърде висок. Семейството, което е заминало за Германия, защото тук няма бъдеще за децата им. Малката фирма, която е затворила, защото администрацията я е задушила.

Те не фигурират в нито един баланс. Не се появяват в нито една статистика. Не са част от нито един отчет.

Но те са истинската цена на системата. Цена, която плащаме всички – бавно, тихо, безвъзвратно.

И докато не го признаем, ще продължим да се гордеем с перфектните си книги и празните си градове.

Системата ще оцелява. Тя е добра в това. Но какво остава за нас?